Антистатик въпроси към Ури Шафир // Хабитат:
ГЛЕДАНЕТО НА ТАНЦ КАТО НАБЛЮДАВАНЕ НА ЖИВОТА
Какъв беше водещият интерес в процеса на работа върху „Хабитат“?
Заглавието на представлението е „Хабитат“, а подзаглавието е „Нищото ми се струва най-мощното нещо в света“ – това е цитат от визуалния артист Роберт Бари, с който аз дълбоко се свързвам. Много е трудно в една танцова творба да се открият моменти на Нищото, тъй като танцът лесно може да се съотнесе към нашите действия, към начина ни на движение; той се основава на непрекъснато присъствие и на това във всеки един момент да правиш нещо. Докато Нищото извежда напред междинните моменти, потенциала, съдържащ се в това да гледаш тяло в пространството, да бъдеш тяло, а самото тяло е пространство. Какво се случва, когато танцът се осмели да допусне „нищото“, какъв вид напрежение, енергия и присъствие отключва то?
Какво преживяване за публиката искате да създадете с това представление?
Флиртуването с Нищото в представлението е като флиртуването с опасността и провала. Това подкопава очакванията ни от танца именно да се „танцува“. В тази хореография ние играем с положението да знаем и да не знаем какво правим. Ние позволяваме на нашите тела да пренапишат хореографията в настоящия момент, „тук и сега“ – да изтриват части от нея, да откриват нови, да играят с различни режими на присъствие и изпълнение. Става въпрос за това да открием как танцът се превръща в наш хабитат, в наша естествена среда и то когато не сме фокусирани върху идеята за успех и постижение, а върху това да се чувстваме живи в настоящия момент, да присъстваме в него осъзнато и да сме игриви. Надявам се да създадем на зрителите едно преживяване за гледането на танц, което да е в същото време като наблюдаване на живота.
Как бихте определили артистичната си позиция в съвременния танц? Какво ви кара да работите в това поле?
Това, което ме интересува най-много, е въпросът – какво наистина е животов уникалния миг на едно представление? Какво е да присъстваш? Ние присъствамели истински, когато изпълняваме предзададено, вече хореографирано движение? Как може хореографията, която принадлежи на миналото, да бъде истински жива, когато се изпълнява? Ето защо аз съм привлечен от идеята за Нищото или за провала в танца. Това са онези магически моменти, когато това, което „трябва“ да се случи, се отлага, разтегля се във времето, отстъпва място на нещо неочаквано да се случи – това е, което се опитвам да уловя. Това е истинската сила на изкуството на пърформанса и особено на танца. Съществува силна връзка между Нищото и настоящия момент и в моите работи се надявам да открия тази връзка в тялото.
Въпроси: Антистатик