Пледоария за танц

Автор: Кремена Христова

През 2012 г. група хора на Балканите мечтаят да превърнат тази част от континента в хъб за съвременен танц, за изкуство, което е живо и реактивно още по смисъла на възникването си. Те са създатели на мрежата NOMAD и се обявяват за „адвокати на танца“, организирайки поредица от международни застъпнически срещи в Скопие (2012), София (2015), Белград (2017) и Любляна (2019). В София „защитата“ представляват организаторите на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, Номадската танцова академия – България, Брейн Стор Проджект, Информбюро и Платформа „Нови драматургии“, с помощта на цялата Балканска танцова мрежа NOMAD. Въоръжени с най-личните, но и стратегически доказателства за важността на своя ищец, те успяват да създадат дългогодишна платформа за неговото развитие в региона. В голяма степен това е делото на живота им, в което свидетели са няколко столетия. 

Именно времето доказва, че съвременният танц е революция – бунт, възпламенен от имена като Лои Фулер (1862–1928), Исадора Дънкан (1878–1927), Марта Греъм (1894–1991), Мърс Кънингам (1919–2009). Те се раждат в свят, който бълбука от промени, а промените в обществото, в социалния, политически и икономически дневен ред неизбежно означават и промени в изкуството. 

Светът посреща Лои Фулер през 60-те години на 19 в., когато улиците на Западна Европа, южната част на континента, Великобритания и САЩ все още са осеяни от дълги рокли с кренолини, коприна и дантела в ярки цветове, но нуждата от простота в дизайна на дамските дрехите вече става непреодолима. Жените са започнали да се движат повече, за да пътуват, карат колело, яздят, работят, но така също и да участват в обществения живот – в протести срещу робовладелството и употребата на алкохол, например. 

Междувременно решението за аболиционизма и слагането на край на робството и търговията с роби става неизбежно в САЩ, до степен, че се превръща в повод за избухване на войната между индустриалните щати на север и селскотопанските на юг. Франция от друга страна окупира Мексико, Парагвайската война (1864-1870) в Южна Америка убива 60% от населението на Парагвай, избухва Австро-Пруската война (1866), настъпва Рисорджименто или т.нар. обединение на Кралство Италия (1861 – 1870), отменя се крепостничеството в Русия (1861), Източният въпрос е в разгара си.

Всички тези събития по прекрояване на граници и човешки животи в различни точки на света имат пряка връзка с появата на ключови произведения в литературата, помагащи пряко или косвено на съвременниците да разбират по-добре случващото се, а в някои случаи дори го предизвикват. В обстановка на нов социален ред за много държави и техните граждани и в ситауция на индустриален и технологичен бум Карл Маркс публикува „Капиталът“, Виктор Юго – „Клетниците“, Лев Толстой завършва „Война и мир“, а Достоевски пише „Престъпление и наказание“. 

Лои Фулер // Снимка – Samuel Joshua Beckett, ок. 1900 г.

Това е времето, в което пораства Лои Фулер, наричана още „богиня на светлината“ и „кралицата на серпентиновия танц“. Докато в големите танцови зали на САЩ и Европа през 80-те години на 19 в. се играят балетни представления, построени върху стриктна балетна техника, физика на тялото и стъпки, специфични балетни костюми, хореография и класическа музика, нейните първи сценични изяви са в стил бурлеска и водевил, където 20-годишната Фулер танцува с полата си като т.нар. „skirt dancer“. Въпреки че няма друг танцов или хореографски опит и не е професионален танцьор, нито балерина, Фулер използва светлината на сцената и отражението ѝ върху дългата копринена пола, с която танцува по начин, който я превръща в сензация. Забелязана от френската преса, след турне с американската театрална компания, с която работи, а впоследствие и от цялото висше общество на двата континента, Лои продължава да експериментира с въртеливите движения на тялото си и светлината на сцената и дори в няколко представления заменя пода и тавана със стъклени панели за постигане на още по-силен ефект. Тя превръща сцената в калейдоскоп и всичко, което прави на нея, е ново и вълнуващо за публиката. Последният огромен принос обаче, който ще направи за света на танца, е да въведе в него Исадора Дънкан. 

За Исадора толкова обожаваната от публиката и аристократичните дворове балетната техника, със съответните кодове и костюми, е рестриктивна. Поради това тя дръзко излиза на сцената боса и в широка туника. Тази искра на бунт срещу статуквото, която Фулер и Дънкан запалват, няколко години по-късно Марта Греъм разгаря бурно. Тя усеща липса на дълбочина в хореографията на своите предшественички и убедена, че е нужно танцьорите да са добре тренирани и обучени, за да предават по-категорично емоцията на своите движения, създава собствена хореографска техника

Докато Марта Греъм е на сцената в света на изящните и приложните изкуства настъпват Ар Нуво и Кубизмът, които също се бунтуват срещу класическите форми и се вълнуват от модерното общество – неговото ежедневие и присъствието на изкуството във всекидневието, ръчните методи за производство, разграничаващи се от фабричните поточни линии, лекотата, геометричността, флоралността в детайлите заразяват. По същото време в Европа започват да работят Роден, Сезан, Шагал и Дега, Климт, Матис, Кандински и други известни артисти, сбогувайки се с Импресионизма и подготвящи света за нова епоха в изкуството, макар и на прага на Първата световна война.  

Сред учениците на Греъм се отличава Мърс Кънингъм, който също като учителката си, се бунтува срещу дефиницията за танц. Парадоксално Кънингъм се превръща може би в най-упорития артист, противопоставил се на танцовата практика на Греъм. В рамките на 70 години, през които работи, той успява да развие танца до нова форма на изкуството, дълбоко повлияна от визуалните изкуства, киното, музиката и технологиите. 

Ученикът на Кънингам Брис Льору, посети България през 2017 г. като хореограф на DUO (couple dance) с Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Фотограф е Mit Yata

За по-малко от 150 години четирима мохикани, заедно с други ключови фигури на 19-ти и 20-ти век и великани в танцовото изкуство успяват да променят концепцията за танц и забавление в целия свят. Работата им доказва, че изкуството е органично свързано с обществения, икономически и политически живот и с глобалните процеси. Те променят класическите форми и концепции, за да създадат модерния, а след него и съвременния танц, демонстрирайиа изразността му. Постепенно силата на съвремения танц и свободата да се закача палаво и уж малко наивно с наболели теми, се разпознава като преимущество от много институции и организации в Европа и останалата част на света, които през годините започват да полагат целенасочени усилия за развитието му, имайки предвид, че времето на спонсорите и патроните в изкуството на 19 в. вече е отминало. С особен размах във Великобритания, САЩ, Германия, Австрия се разработват програми за подкрепа на танцовите артисти и за стимулиране на публиката на това изкуство. Създават се и стотици училища и академии за танц, с убедеността, че това е мястото за експеримент в сценичните изкуства.

За съжаление у нас ситуацията е по-различна. Страната ни не може да бъде пример за афинитет към съвременния танц и целенасочени политики към него. Вместо това ежегодно се организират няколко национални и общински конкурса за финансиране на проекти във всеобхватната област изобщо на танцовото изкуство, които се припознават като основен инструмент за подкрепа на съвременния танц. Те обаче предоставят бюджети, ощетяващи качеството, и то към 2020-та г. единствено на юридически лица, като не предполагат професионално развитие на индивидуални артисти, нито позволяват мислене за дългосрочни проекти в областта. Тези обстоятелства не са тенденциозни спрямо съвременния танц обаче, а са резултат от лошата цялостна архитектура на управление на културата, в която не само липсва стратегия, но и политическо лоби за по-добри условия и по-добро развитие на сектора след 1989-та година. Нито един министър на културата и неговия кабинет не успяват да променят съществено процента от БВП за култура, който всяка година се гласува със Закона за държавния бюджет, а с изключение на единствен тъжен опит съвременните изкуства и културата не са припознати като приоритет в нито една от оперативните програми, по които се разпределят европейски средства от 2007 г. насам. 

Притеснени, но мотивирани от тази действителност, организаторите на фестивала „Антистатик“ и техните съмишленици от региона, организират софийската застъпническа среща за съвременен танц през 2015 г. В мащабния проект на балканската мрежа NOMAD това е втората от четирите срещи, всяка от които е с различен фокус, но винаги насочен към по-стабилното позициониране на съвременния танц в региона. За събитието в София пристигат 35 международни гости от Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Германия, Латвия, Литва, Македония, Полша, Румъния, Словения, Сърбия, Турция, Холандия и Хърватия и се включват други 30 професионалисти от България. Сред тях са представители на министерства и общини, на европейски мрежи, донорски организации, центрове по изкуства, мениджъри, артисти и теоретици. По време на срещата те пледират за осигуряването на постоянни пространства за репетиции и създаване на нови продукции и представления, създаване на регионални, балкански, фондове за сътрудничество и обмен на знания, опит и копродукционна работа, както и за намирането на работещи инструменти за сътрудничество за съвременен танц в региона. С акция по „обявяване“ на адвокатурата на националния стадион „В. Левски“ екипът поставя съвременния танц също в зрителното поле на по-широката общественост, като отново подчертва, че е нейният най-ясен глас, комуникатор и инструмент за креативна промяна в големите обществени дебати, на които е изложена. Въпреки усилията тогава и последвалите дългогодишни стъпки за поставянето му в дневния ред на публиката, артистите и вземащите решения, срещата от 2015 г. оставя много насоки, по които да се работи до превръщането на танца в значим фактор за културния живот у нас и в региона и постигането на значима промяна във вакуума, в който се намира. 

Днес съвременният танц в България все още няма постоянна отворена сцена, отговаряща на танцовите условия на това изкуство, няма достъп до дългосрочно и до диференцирано финансиране, както и до никакви регионални финансови ресурси. Съвременният танц продължава да е в позицията от 2012 г., в която трябва да доказва ролята си за развитието на артистичната общност, публиката, публичните власти и сътрудничеството, както в страната, така и на Балканите. Тази ситуация все така обременява професионалното развитие в сектора и в последните години дори довежда до това практици трайно да напускат професионалното поле. На този фон изобщо не може дори да започне разговорът за измерване на влиянието на съвременния танц в обществото и развитието на изкуството в посока на нови работни методи и тенденции. 

Адвокатите на танца обаче останаха все така посветени на мисията да защитават и популяризират това изкуство в съдебната зала на националните политики и приоритети и въоръжени с вяра и познания всяка година част от тях, посредством фестивала „Антистатик“, изнасят своята пледоария. Само след по-малко от месец в рамките на 14-то издание на „Антистатик“ екипът свикват за „свидетели“ на съвремнния танц 7 международни продукции, три образователни модула, както и всичката любопитна публика, която не се страхува да бъде предизвикана, а с готовност застава с лице към сцената и въображението на най-бунтарските умове в изкуството. 

*(бел. ред.) Международната среща „Адвокати на танца“ в София се осъществява под патронажа на кмета на столицата Йорданка Фандъкова

Тази публикация е част от проект „Дигитален Антистатик“, който  се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.