Антистатик въпроси към Бенжамeн Бертран // ПОРИВИ
ЧОВЕШКОТО ТЯЛО Е ИЗПЪЛНЕНО С ВЪОБРАЖАЕМИ СВЕТОВЕ
Какъв беше водещият интерес в работата ви по „Пориви“ (“Rafales”)?
На френски “Rafales”означавапорив, енергично движение на вятъра, вихрово и стремително. Аз исках да разкрия друга структура на въздуха. Тези „пориви“ са енергийни, при тях плътността на въздуха е по-различна, тя е в състояние едновременно да ни свързва и разделя. В случая много подходящо е японското естетическо понятия „МА“ ( то означава пространство, но и пропаст, интервал, пространство между две структурни части, носещо в себе си съзнание, едновременно за формата и за безформеността. Често се отнася към специфичната образност в класическата японска пейзажна живопис, която разтваря пространството между видими, размити и почти невидими изображения – бел.ред.). То би могло да се съотнесе към пространството, свързващо телата; към празнотата като пространствена материя. Аз исках да създам именно такова възприятие за въздуха върху кожата и да видя как би изглеждал един митичен пейзаж на любовта между синергията и загубата.
„Пориви“ е „любовен пейзаж“, зареден с напрежението, което се поражда между събирането и раздялата. Интересуваше ме как да създам хореографска форма, изпълнена от митологични образи между абстракцията и романтизма, линиите и патоса. Искахме да породим образи единствено през непрекъснат поток на вълнообразно движение.
Като хореограф все повече ме занимава силата на сънищата в нашите жестове. Вярвам, че жестовете са изпълнени с памет и може би хореографската форма е вид вместилище на памет, способна да съживи митични пейзажи – мита за Федра, за двойката Тристан и Изолда, или изобщо за любовното чувство… Човешкото тяло е изпълнено с въображаеми светове. Как да свържем жестовете със сънищата?
Какво преживяване бихте искали да създадете за публиката?
Танцът често се свързва с емпатичното и чувствено преживяване. Хореографията в „Пориви“ е изградена въз основа на симетричен модел, на огледална връзка между две тела. Аз се движа, защото те наблюдавам така, сякаш съм в твоето тяло. Това е в основата на емпатията. Как да гледам на другия като на мое отражение? В представлението се опитваме да разтеглим тази симетрия, без да прекъсваме връзката между нашите вибрации.
Като хореограф се опитвам да породя специфична текстура на пространството и движението. Искам да изследвам едно разширено усещане, да достигна до начин, по който то да поеме цялата сцена и цялото ми тяло, и да изградя преживяване за всички сетива, изпълнено с пространство, звук, време… Аз вярвам, че посредством погледа, тялото на изпълнителя и тялото на зрителя биха могли наистина да споделят една и съща енергия.
С „Пориви“ исках да разширя измерението на времето и пространството, за да позволя на телата да вибрират през определен вид докосване. Например, в представлението има един момент, в който двамата изпълнители прекосяваме пространството с опрени едно до друго чела като двуглаво същество, намирайки се в непрекъснати „преговори“ помежду си.
Звуковата среда, сътворенаи изпълнявана на живо от Флоран Колоти, изгражда обща атмосфера, нещо като поток на кръвта, който свързва телата ни. С „Пориви“ исках да забавя времето и да увелича интензитета с минимални средства, единствено посредством развиващо се вълнообразно движение.
За мен е интересно не толкова да представя един хореографски дует, колкото да заредя въздуха за зрителите и изпълнителите така, че в продължение на един час да споделят една и съща „хранителна среда“, като вегетативни същества.
Какво определя артистичната ви позиция в съвременния танц? Какво ви кара да работите в тази артистична форма?
Аз се намирам в началото на определяне на своя траектория и предпочитам да говоря по-скоро за артистична траектория, отколкото за артистична позиция. За мен тази траектория е поредица от непрекъснати начала, като че ли хвърляме всеки път една и съща стрела в различни цели.
Мисля, че творческият процес е насочен много повече към празнотите; към пространството, което се отваря от тези празноти; към страховете и радостите, провокирани от това пространство. Тази празнота е свързана с празнотата на нашето поколение. Ние творим върху празнотата, оставена ни от онези преди нас; върху пепелта от пожар в гората.
Аз винаги виждам пропасти между телата, изгубени тела в разширени пейзажи – морета, пустини, гори. Виждам тела и пустини.
Не знам какво е танцът, но той не е мода, не е реклама, не е образ. Танцът не може да бъде контролиран или употребяван от капиталистическата система.
Танцът е енергетична форма на изкуство, а енергията е свързана с интензитета, с усещането за съществуване. Танцът е вид докосване.
Може би е отчайващо, но ние сме само тела. Когато съм на сцената, аз съм изложен на показ, опитвам се да съществувам, докоснат от погледите.
Ние сме само тела, но вярвам, че тялото е пълно с памет, „звук и гняв“. Паметта е действителен и въображаем свят и на мен ми харесва да работя върху тази парадоксална свобода. Ние сме тела, реални създания в капана на нашата кожа, но бихме могли да се свържем с въображаемия, с митичния свят, с времената на античността или Средновековието, с приказката, с абстракцията, със сюрреалното измерение… Няма нужда да разказваме истории, можем да създаваме телесни истории. В новата хореография на нашия екип със заглавие „Краят нагората /краят въртенията“ бих искал да създам пейзаж с пепел.
Тялото не е екран и не е образ, а живо присъствие и единственото ми желание като хореограф е да позволя да се прояви аурата на неговото присъствие. Сигурен съм, че аурата може да се появи, когато едно човешко същество докосне друго тяло или неговата памет, непозната и обширна…
Въпроси: Антистатик