Съвременният танц и безкрайното извънредно положение

„Ситуацията беше разобличена, но не и причинена от пандемията” – отбелязва танцовият критик и драматург Ясен Василев в свой текст за ефекта на извънредното положение и пандемията върху съвременната танцова сцена в Европа, публикуван в международното списание Springback в началото на 2021 г.*

„Постоянно намаляващите субсидии се разпределят все по-бюрократично, крайните срокове стават все по-кратки и артистите се озовават в един безкраен кръг на кандидатстване, изискващ от тях непрестанно да се борят за оцеляването си и да полагат неплатен административен труд. Преди да се превърнат във формални образувания в края на 80-те години, всички онези артистични структури, които днес са в криза, са били мощни артистични групи и движения, формирани около личности, места и идеи, заредени с ъндърграунд, „направи-го-сам“ дух – такива примери са „Джъдсън Чърч“ в Ню Йорк, Театър „Один“ в Дания, Фламандската нова вълна. Всички те възникват в условия, гарантиращи базисното им материално оцеляване, независимо дали това става по силата на достъпа до освободили се пространства в постиндустриалните градове, или защото необичайно  либерално мислеща управа решава да дава средства за изкуства. Важното обаче е, че ето тогава артистите са могли да правят странни, объркващи експерименти отвъд логиката на пазара. Днес това вече е невъзможно: градовете са джентифицирани, животът поскъпва, а доходите не се променят и капиталистическата логика се е просмукала навсякъде от институциите до личните приятелства. Мобилността е безкрайна, липсата на ресурси и неспирната глобална надпревара за по-добри условия за професионално развитие някъде другаде – също.“ – описва ситуацията авторът.

Този глобален порочен кръг от намаляващи ресурси, честата липса на административно и политическо разбиране за крехкостта и насъщните нужди на съвременното изкуство, отвъд финансовата логика, и нейните български измерения и проявления, са сред водещите мотиви Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ ведро, с намигване, за да не стряска, но всъщност никак не на шега, да обяви свое „артистично извънредно положение“ още през 2018 г., когато на ежедневно и политическо ниво такъв режим звучеше немислим. А после свойски да добави: „Запазете спокойствие и да танцуваме!“.

Екипът на фестивала описва своето извънредно положение така: „Светът, в който живеем, налага, че „извънредно положение“ означава заплаха, страх, тероризъм и контрол. Но в измерението на „Антистатик“ наложените ни норми веднага спират да важат. За нас „извънредно положение“ означава, че заграждаме територия, в която разместваме правилата и освобождаваме повече място за съвременно изкуство.“ И зад тези формулировка ясно прозира посланието, че е необходима промяна в системата и ритъма, във фината моторика на създаване на сценични произведения и тяхното свързване с публиката, в голямата картина, в чиято рамка съществува съвременното изпълнителско изкуство. Както и че в очите на артистите и културните мениджъри тази промяна не изглежда трудна за постигане, нито ги плаши. Напротив, те са готови веднага да запретнат ръкави и да действат.

Затова в този отличителен режим се провежда 11-то издание на „Антистатик“, което в течение на 10 дни показва наглед късче от представата на инициаторите си за това как би изглеждал един по-добър за всички свят, наситен със съвременно изкуство. Върху малката му огледална повърхност, която се надява да послужи като увеличителна лупа, програмата на фестивала побира пет много различни, но издържани международни продукции, а редом с тях провежда и първата си официална „Българска танцова платформа“, която показа дванадесет представления на български хореографи, създадени в последните години (повече за философията и мотивацията зад организирането и провеждането на редовни издания на „Българска танцова платформа“ може да научите от текста „Българска танцова платформа x 3” на Елена Ангелова – бел. ред.).

Програмата започва с „AVOIDING deLIFEath“ на световноизвестния артист Иво Димчев и завършва с неговия „LIVE Concert. Между двете изпълнения публиката на фестивала има възможност да се запознае с работата на младата хореографка Марион Дърова „Мейнстрийм„, както и да се наслади на: бурлеск пърформанса „Неон“ на Гараж колектив, движенческия пърформанс „Голем“ на Анна Данкова, представлението „FLAPSƎ“ на хореографа Живко Желязков, провокативния пърформанс „shamebox“ на Ива Свещарова и Вили Прагер, работата на Асен Наков, Филип Миланов и Ангелина Гаврилова, чиито проекти съставят „Вечер на младите хореографи на Балет „Арабеск“, „Синхроничност“ на Станислав Генадиев, „Мадам Кифлá“ на младата Мирослава Захова, „Невъзможност в най-чист вид | Фрагменти в движение“ на хореографката  Стефания Георгиева, „Саломе“ на Мирослав Йорданов и „Историята на вчерашния ден„на водещата хореографка Галина Борисова.

Дори едно такова бързо изреждане само на заглавията и хореографите зад тях, съставили програмата на „Българска танцова платформа“, лесно илюстрира, че положението откъм артисти, творчески подходи и теми, които ги вълнуват, е извънредно наситено в български контекст. Когато към нея бъде насложено и съдържанието на международната програма на фестивала, показала за пръв път в страната работа на легендарния танцьор, хореограф, певец и преподавател Марк Томкинс (САЩ/Франция), „Хабитат“ на обещаващия хореограф Ури Шафир (Израел), доскорошен танцьор в световно известната компанията „Batsheva”, бързо набиращия международно признание хореограф Бенжамeн Бертран (Франция) с неговите ефирни „Пориви“, разтърсващото сценично изследването върху авторитарния характер „Опиянение и гняв“ на артистичен колектив LIGNA(Германия) и българските артисти Стефан A. Щерев и Емилиян Гацов и „Жените-чудо“ на хореографката Мелани Лейн (Австралия/Германия), то плътността и изобилието на тези десет „извънредни“ дни изглеждат крайно съблазнителни. Така с присъщото си умение да коментира реалността със силата на съвременното изкуство и едновременно с това да предлага визии за възможното ù съществуване в един по-висок регистър за всички, международният фестивал „Антистатик“ пророчески разказва с представления своята приказка за извънредното положение като състояние с положителен знак.

Повече за това как обаче изглежда светът на танца месеци след като на държавите от всички краища на планетата им се наложи да функционира в този режим, както и най-вече защо всъщност извънредното положение като форма на ограничения и смаляване за съвременното изкуство започна много преди това за обществата ни, а и изглежда, че ще продължи и дълго напред, разказва с още примери от картата на Европа Ясен Василев:

„Ситуацията беше разобличена, но не и причинена от пандемията. В края на 2019 г. управата на Фландрия обяви, че съкращава бюджета на културния сектор с 3 % на големите институции, с 6 % на независимите компании и с шокиращите 60 % на  проектното финансиране. Веднага последва силно обществено недоволство, а по-късно дойде и опит за „обратен завой“, представен като „увеличение на бюджета“ от властимащите, което реално възстанови само частично изходната сума (от която половин милион евро изчезнаха) и остави впечатление, че е твърде вероятно бюджетните съкращения да продължат, когато „нормалността“ се завърне. Което, ако си говорим честно, означава, че на едно цяло поколение артисти може да им се наложи да работят до безкрай като бармани, за да имат възможност да практикуват професията си поне като хоби.

Но всъщност Фландрия е един закъснял пример. Отрязването на бюджетите за култура вече беше упражнено из цяла Европа след финансовата криза през 2008 г. „Дръжте се естествено или се махайте“, заяви холандския премиер-министър Марк Рюте, чието дясно правителство наложи тежки икономии на изкуствата през 2012 г. (които популистите определят като „левичарско хоби“). И въпреки пандемията холандските власти се опитаха да продължат този курс: на 18 ноември продуцентската къща към„Театър Фраскати“ в Амстердам, която разпределя 95 % от финансирането си в подкрепа на изгряващи артисти и е важен вход към сцената за наскоро завършилите, драматично обяви, че се налага да затвори, защото им е отказана каквато и да било субсидия за справяне с кризата, причинена от корона-вируса. Впоследствие беше намерено решение, след като министърът на културата откри „пролуки“, за да осигури по-малко от половината поискана сума. В резултат „Театър Фраскати“ продължава дейността си поне засега, но в много по-скромен мащаб.

В Барселона финансирането пък винаги е било структурирано около артистичните компании и създаването на продукции, поради което част от танцовите компании, създадени през 80-те, 90-те и 2000-те успяват да постигнат достатъчно стабилност, за да наемат изпълнители (при все, че френската артистична система за статут на артиста никога не е съществувала там), да наемат или дори да притежават пространства, да имат административен екип, да продуцират ежегодно и да показват работата си на международни турнета. Лявото каталунско правителство, което управлява в периода от 2003 г. до 2010 г., дава силен икономически тласък на културния сектор в резултат на който се появяват много нови танцови трупи, редом с вече съществуващите. Но с налагането на икономическите рестрикции през 2011 г., културният сектор е силно покосен и моделът на компаниите и продукциите колабира. Трупите вече не могат да издържат пространствата си, продукционният цикъл е разбит и на повече танцьори и хореографи от когато и да било им се налага да излязат на свободна практика. Днес напълно отсъстват каквито и да било дългосрочни форми на подкрепа и артистите трябва да са свръх гъвкави и със силно международно присъствие, за да имат възможност да развиват творчеството си в цялост. Докато в големи държави като Франция и Германия артистите могат да пътуват на национално ниво и съответно могат да си позволят да не са толкова интегрирани на международната сцена, то изпълнителите от Каталуния постоянно опитват да се влеят в международната система на ко-продукции и турнета през въртящите се врати на Брюксел и Виена.

Норвежката национална танцова компания „Карт бланш“, основана през 1989 г. в Берген, е едно ярко изключение. Като отломка от друг свят, нейният делегиран бюджет е достатъчен, за да осигури едновременно създаването на нови продукции и турнетата. Така участието в международни копродукции се случва не от финансово отчаяние, а поради нуждата от културен обмен. Компанията има назначени 14 танцьори на пълен щат, 9-10 постоянни договора, няколко тригодишни позиции и едногодишна, платена практика за изпълнители под 24-годишна възраст. Заетите в трупата получават заплащане, съобразено със ставките на профсъюзите и  здравноосигурителни и пенсионни права. За да насърчава децентрализацията, компанията е ситуирана в Берген, а не в столицата Осло, и трупата от танцьори е международна.

Но като цяло, дори в богатите на петрол държави, бюджетите биват съкращавани (и отпадат неща като доброволчески програми, дългосрочни грантове за артисти, безплатни езикови курсове). Междувременно по целия континент артистите на свободна практика не са въобще свободни, а силно страдат от липсата на достатъчно финансиране и инфраструктура, които ги изправят един срещу друг в постоянно състезание, както и пред необходимостта да жонглират непрестанно с няколко работи от много разнороден вид. И само най-адаптивните оцеляват в това саморазрушително надбягване.“

*Откъсите от статията на Ясен Василев „Circulating artists, defunded infrastructures“ са препубликувани с любезното съгласие на редакцията на Springback. Пълният текст може да прочетете на онлайн тук (на английски език).

Тази публикация е част от проект „Дигитален Антистатик“, който  се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.