Не ни пука за любовта

Автор: Демна Димитрова

Има една доста известна работа на френската художничка Софи Кал, която носи заглавиетоTake Care of Yourself”. Това всъщност са думите, с които завършва имейл от неин бивш приятел, чрез който той се разделя с нея. Софи Кал изпраща писмото на 107 жени с различни професии. Тя ги моли да го анализират, коментират, изтанцуват, изпеят, да го направят разбираемо за нея. Художничката създава видео с всяка от тях и това произведение участва на биеналето във Венеция през 2007 г. За него е писано много, но едно от нещата, които струва ми се, го правят особено интересно е, че това е работа, която експлицитно се занимава с любовта. 

Любовта, безспорно, е сред големите теми на западното изкуство, но това съвсем не се отнася в същата степен за съвременните му форми. Вероятно няма да е пресилено, ако кажем, че любовта не представлява почти никакъв интерес за съвременното изкуство и съвременния танц. Поне не в смисъла на любовна история, на романтично преживяване или на наратив. Това се отнася както за художественото, така и за изследователското поле. За любовта в перформативните изкуства почти не се пише, тя не е категория, върху която се поставя акцент, нито пък има особени опити да се търсят по-значими връзки през тълкуването на появата ѝ в отделни произведения. Темата за любовта видимо изглежда банална. В анализа на някои спектакли тя е отбелязвана, когато има признаци за нейното тематизиране, но любовта не е точно желаната оптика, през която да се тълкуват хореографските нагласи и творческите интереси.

Една от причините за това може да е самоочевидна – танцът вече не задължително разказва истории или поне няма либрето. В класическия балет темата за любовта има значително място и то не е просто сюжетно. Дуетът, който възниква в края на XVIII и началото на XIX в., символизира именно любовта. Постепенно обаче дуетът и обичайното солово изпълнение, което го следва, се превръщат много повече в начин да се представи виртуозността на балетистите. 

Заради тези, в някакъв смисъл, исторически натрупвания на образност в танца, се пораждат връзки, които е възможно и да са заблуждаващи. Телата в танца могат да взаимодействат, да се приближават, да се отблъскват, да общуват, да са неподвижни, екстатични, скупчени, оголени, уязвени, но това съвсем не са условия за интимност или еротични внушения. Съвременният танц и съвременните перформативни практики сякаш не намират пространство за романтиката, вероятно защото тя може да е капан от клишетата на популярната култура.

Романтичната любов е предмет на работата и изследванията на учени от впечатляващо голям спектър от области. Хем универсална, хем често определяна от традиции и ценности, тя е и тема препълнена с културни наслоявания, познати кодове за взаимност и привързаност. Любовта е територията, в която пребивават множество различни стереотипи. Тя изглежда позната и изкуството винаги рискува да попадне в пропастите на типичното, на повтарящото се, защото в крайна сметка – всеки знае по нещо за любовта. Понякога тематичен и изследователски интерес може да е именно това колективно знание както е в „Третият танц“ на израелското дуо – Нив Шайнфелд и Орен Лаор (част и от програмата на последното издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“). Любовта присъства напълно директно и в произведенията на някои от най-големите имена в танца на XX и XXI в. и творческото отношение към нея е зряло и задълбочено. Три свободни примера са Пина Бауш, Саша Валц и DV8. Заради своята всепонятност обаче, любовта е по-често избягвана или завоалирана тема.

Едва ли ще е грешно да кажем, че романтичната любов заема специфично тематично пространство в съвременния танц. Любовта всъщност присъства много по-често, отколкото бива подчертавано, но тя е второстепенна. Навлиза в авторовото полезрение предимно през социалното; през теми като болката, насилието, изолацията, самотата, интимността; или когато се разглежда като вид привилегия, която трябва да се отвоюва; когато се манифестира правото на любов. В тези случаи, любовта е нещо като универсален двигател, но самата тя не предполага по-задълбочена рефлексия. Където и да е видима тази тема, тя изглежда обвързана с нещо допълнително, с нещо надлюбовно.

Преди 8 години се появява любопитен кураторски проект във визуалните изкуства, посветен изцяло на любовта – “The Progress of Love”. Макар любовното преживяване да не е типичният артистичен фокус днес, тази изложба реабилитира „правото“ на твореца, така да се каже – просто на чувства. Тя проследява как емоциите намират различен израз, значения и норми през вековете и в различните обстоятелства. 

Впрочем година по-късно, Анна Тереза де Кеерсмакер прави „Просветлена нощ“, базирана на струнния секстет на Шьонберг и поемата на Рихард Демел, която носи същото име. В нея се разказва за жена, която признава на мъжа, когото обича, че е бременна от друг мъж, а той ѝ прощава и приема това. Анна Тереза де Кеерсмакер нарича тази работа безсрамно романтична. Чрез нея, като че компенсира поизгубената възможност на изкуството да говори за любов, без това да е повърхностно и сладникаво занимание. 

 

Съвременният танц, а и съвременните форми на изкуствата въобще, сякаш е трябвало да се дистанцират от любовта, за да се занимаят с онова, което разбираме като сериозни теми. През 2017 г. Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс „Анститатик“, поставя именно романтичната лупа, през чието увеличение е курирано съдържанието на десетото му издание. Любовта е конвенционален избор за куп други неща, но за тема на „Антистатик“ е изненадващ. Затова и заигравката със стандартите е налична дори в розовата визуална идентичност на това издание. То не е точно любовно, но навлиза в интимността, двойката, тройката, насилието, еротиката, целувката, промяната на интимните отношения и тяхната конвертируемост. Заедно с това в програмата на фестивала е заложена много засилена ритуална празничност, като тази в пърформанс-концерта „Светилище“, а дори и в Романтичното парти на Емилиян Гацов-Елби, който се застъпва за любовния мотив, абсолютно без свян. 

Романтичното издание на „Антистастик“ е нещо като идейна рамка, в която се простира цялото събитие. Такъв тематичен ракурс позволява по-задълбоченото проследяване на проблем или тенденция в изкуството. Той също така допуска и разказ, логическа нишка, през която публиката се придвижва, за да постигне, в крайна сметка, контекст. В десетото издание на „Антистатик“ романтичното е заявено, разглеждано и обмисляно от изкуството сурово и хладнокръвно. Без да се спирам на всички произведения от програмата, на уъркшоповете и на образователната платформа „Без дистанция“, споменавам няколко от заглавията, защото дори само те много ясно подчертават разнообразието от подходи, нуждата от по-прецизно наблюдаване на различните процеси в танца, включително и тематичните. 

 

Любовта не винаги е в двойка и „Райски места на френския хореограф Кевин Джийн разполага тримата изпълнители (Лори Джордано, Кевин Джийн, Бастиан Льофевр) в картини на екстаза, еуфорията, близостта, интимността. Подходът на Драгана Булут пък поставя любовта в някаква пазарна логика. Пърформансът „Борса за любов“ се провежда като speed daiting формат. В него публиката е поканена да проследи начините, по които любовта бива хореографирана, по които са създавани двойки и по които емоциите се превръщат в стока, в обменен продукт. DUO (couple dance) на хореографа Брис Льору, ни връща към класическата форма на любовния танц – танцът в двойка. В него обичайно, мъжът води жената, но тук дуетът между Виолета Витанова и Станислав Генадиев е равнопоставен, водещ и воден непрекъснато променят позициите си, никой от половете не доминира, движенията са синхронни, цялата хореография следва двамата като нещо цяло. Верена Билингер и Себастиан Шулц избират един-единствен и особено съществен любовен елемент – целувката. Целуването, но и движенията, които съпътстват целувката, са цялата хореографска партитура на „Романтичен следобед. В спектакъла шест човека непрекъснато изпълняват целувки, лишени от всякакви чувства. Усилията на представлението са съсредоточени основно в пресъздаване на техническите условия за възникване на емоции. 

Артистична селекция на фестивала поставя акцент върху най-популярната тема въобще в изкуството и в същото време, една от най-малко проблематизираните теми в съвременния танц и пърформанс. С нейния избор, фестивалът демонстрира внимателно вглеждане не просто в очевидните посоки, в които се движат съвременния танц и пърформанс, но и в техните дефицити. Така „Антистатик“ създава, съвсем целенасочено, терен за изследователски възможности и дебат, а това със сигурност е сред най-важните функции на фестивалните програми. 

Тази публикация е част от проект „Дигитален Антистатик“, който  се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.